Твърде дълго се задържа последната публикация. Питайте ме защо, че да измисля поне 95 причини да се оправдая.
В последните няколко дни, обаче, у мен назрява кофти чувството, че трябва да направя нещо, да пиша тук и там, да не занемарявам... И колкото повече става дума за подобни неща, за организираност на свободното ми време и пълноценно прекарване на останалата част от деня, толкова повече се разочаровам от себе си. Така е винаги насред сесия.
Сесията е един от най-несъвършените ми периоди. Сигурна съм, че за мнозинството колеги, из знайни и незнайни български висши училища, ситуацията стои по аналогичен начин. Толкова много от лошите ми качества се събуждат точно в момент когато най-малко имам нужда от тях, когато, съответно, най-много ми пречат. Мързи ме - да мисля, да се стягам, да се съсредоточавам, да чета учебници и лекции, да търся и да се интересувам, да излизам, да ям, да чистя, да говоря... Направо си настава пълно вътрешно разстройство. А като мине, сякаш нищо не е било. Ето сега, чакам да ми се обадят, за да ми кажат колко имам по народопсихология. И какво? Мислите ми за оценката преминават от едната в другата крайност и стомахът ми се е свил не като топка, а като камък. Отвратително! Знаеш, че си писал, ама дали е достатъчно. "Темата беше лесна, сигурно не е". "Ама може и да е, критериите сигурно са различни" и т.н. до безкрай. Безсмислено, но упорито и напрягащо, оправдаващо неученето за предстоящата важна среща с международните отношения на 12ти... като за последно. И дано!
Няма какво повече да се каже. Все ще се използва някоя минута, в която съм се занимавала със странична дейност... А как е хубаво да се занимаваш точно с това, с което не трябва! Пу!
Несъвършенство ли? В момента владея в най-висша степен това изкуство...
